Митичните стадиони: „Адът на Бончук“

„Адът на Бончук“

Стадион “Бончук” се намира в град Дупница и е открит е през 1952 година. Разполага с 16 050 места. На него домакинските си мачове играе местният отбор Марек „Дупница“.

Наименуван е по псевдонима Бончук на партизанина Никола Чуковски – заместник-командир на Дупнишкия партизански отряд, загинал близо до село Яребковица край Сапарева баня.

На стадион “Бончук” отборът на „Марек“, а и въобще българският футбол постига едни от най-големите си успехи в Европа. През сезон 1967/77г. “Марек” успява да се класира до участие в турнира за Купата на УЕФА.

В Дупница гостува отборът на “Ференцварош”

• Марек – Ференцварош - 14 СЕПТЕМВРИ 1977 г.

Мачът с Ференцварош остава една от първите големи европейски сензации на Марек – на „Бончук“ дупничани изиграват силен, дисциплиниран и вдъхновен двубой и печелят с 3:0 срещу унгарския гранд, резултат, който шокира футболната Европа по онова време. В реванша в Будапеща Марек губи, но успява да удържи общия резултат и така си извоюва историческо класиране напред, което го сблъсква с Байерн Мюнхен – момент, в който малкият клуб от Дупница вече е име, за което се говори с уважение.

Този мач се помни не само заради резултата 3:0, а и заради атмосферата – препълнени трибуни, напрежение от първата минута и усещане, че се случва нещо необикновено. Марек излиза без респект срещу един от най-авторитетните клубове в Централна Европа, играе агресивно, с висока преса и огромно желание, а головете идват като естествена награда за смелостта. Победата е толкова изненадваща, че унгарската преса я определя като „шок на Балканите“, а Ференцварош пристига на реванша с идеята за пълен обрат. В Будапеща Марек е подложен на сериозен натиск и губи, но показва характер, издържа в ключовите моменти и с общ резултат успява да елиминира съперника, което отваря вратата към легендарния сблъсък с Байерн Мюнхен. Именно след този двубой Марек вече не е просто провинциален отбор, а символ на това как на „Бончук“ могат да падат дори най-големите имена.

В следващата фаза на турнира Марек се изправя срещу Байерн Мюнхен в един необикновен мач за българските терени, и го побеждава.

• МАРЕК – БАЙЕРН (МЮНХЕН) 2 НОЕМВРИ 1977 г.

Реваншът между Марек и Байерн на 2 ноември 1977 г. на стадион „Бончук“ се превръща в една от най-великите вечери в историята на българския футбол – сблъсък между малък, местен отбор и европейски колос, дошъл за формалност, но попаднал в истински футболен ад.

След победата с 0:3 в Мюнхен баварците пристигат в Станке Димитров (Дупница) с ваканционно настроение, носейки със себе си звезден състав начело със Сеп Майер, Герд Мюлер, Румениге, Хьонес и Аугенталер, но още преди мача усещат, че ги чака нещо необичайно – културен шок, олющени съблекални, препълнен град и трибуни, които преливат от хора още часове преди първия съдийски сигнал. В дъждовния следобед над 30 000 зрители, включително хиляди гости от Югославия заради Бране Облак, превръщат „Бончук“ в кипящ котел, а Марек излиза без страх и респект, сякаш срещу тях не е трикратният европейски шампион, а всеки друг съперник. Домакините започват вихрено и до почивката шокират света – Иван Петров открива резултата, а малко след това Сашо Паргов забива втори гол с фамозен удар, за да поведе Марек с 2:0, новина, която ехти из ефира на Радио София като истинско чудо. През второто полувреме сценарият не се променя – българският отбор играе по-креативно и смело, а кулминацията идва при комбинация на братя Петрови, когато ударът на Венцислав среща гредата и лишава Марек от гола, който би пратил мача в продължения. Байерн оцелява, но напуска Дупница победен морално – Марек печели с 2:0, доказвайки, че успехът му не е плод на груба игра, а на колектив, дух и футболно майсторство. Победата е призната и от самите германци – треньорът Дитмар Крамер я нарича напълно заслужена, Сеп Майер подарява ръкавиците си на вратаря Стоянов, а играчите на Марек остават в историята като местни герои, които за жълти стотинки и без мисъл за пари побеждават отбор, съставен от световни шампиони. Този мач се превръща в златната страница на клуба – доказателство, че с чест, вяра и сплотеност дори най-големите могат да бъдат пречупени на „Бончук“.

• МАРЕК – АБЪРДИЙН 3:2 - 13 СЕПТЕМВРИ 1978 г.

Сблъсъкът с Абърдийн идва след триумфа на Марек за Националната купа и отново жребият изправя отбора от Дупница срещу сериозен и именит съперник, воден от новоназначения си мениджър Алекс Фъргюсън – тогава млад, сприхав и почти непознат извън Шотландия.

Именно този мач се превръща в първото му европейско изпитание, а самият той предварително предупреждава, че гостуването на „Бончук“ е изключително опасно, след като там вече са паднали Байерн и Ференцварош.

Прогнозата му се сбъдва – мачът в Дупница се превръща в кошмар за шотландците, които са подложени на яростен натиск, а високите близнаци Петрови буквално разкъсват защитата на Абърдийн. Срещата е изключително здрава и напрегната, стига се дори до тежка контузия на Уили Гарнър, изнесен на носилка, което допълнително затвърждава мрачната репутация на стадиона. Абърдийн повежда с ранен гол на Ярви, но след почивката Марек се развихря – близнаците Петрови обръщат до 2:1, Харпър изравнява, а в последната минута Иван Петров взривява „Бончук“, правейки 3:2 и карайки хиляди фенове да хвърлят шапките си във въздуха.

На реванша в Абърдийн Фъргюсън използва психологическа война, поставяйки екипа на контузения Гарнър в съблекалнята на Марек, но въпреки героичната съпротива до почивката, през второто полувреме Страхън, Ярви и Харпър носят победа с 3:0 за домакините. Така Марек отпада, но оставя трайна следа в европейския път на бъдещия сър Алекс Фъргюсън и още веднъж доказва, че „Бончук“ е място, където и най-големите минават през истинско изпитание.

Днес стадион „Бончук“ е далеч от онзи кипящ котел, който някога стряскаше европейски грандове, но носи по себе си всички белези на място с тежка памет и голяма история. Трибуните са по-тихи, бетонът е уморен, а времето е оставило следите си там, където някога са стояли хиляди, за да видят как Марек не се съобразява с имена, титли и репутации. Теренът вече не винаги е идеален, съблекалните не плашат гости, а мачовете рядко стигат мащаба на онези европейски следобеди, но духът не е напуснал напълно това място. „Бончук“ днес живее повече в спомените, в разказите на старите фенове и в легендите, предавани от поколение на поколение, отколкото в настоящето, но точно в това е силата му. Всеки ъгъл на стадиона напомня, че тук са падали Байерн и Ференцварош, че тук е започнал европейският път на Алекс Фъргюсън и че малък град е показвал на света какво означава характер. Макар и поутихнал, „Бончук“ остава символ – на времена, когато футболът се играеше за чест, когато трибуните бяха пълни с вяра, а не с очаквания, и когато този стадион беше не просто дом на Марек, а крепост, в която се раждаше история.