Ултра Магазин
Когато площадът се изпълни с гласове, които не искат да мълчат повече, първата реакция на властта обикновено е паника.
След протеста в София част от политическия и медиен апарат задейства стар рефлекс: когато обществото кипи, най-лесно е да се посочи „виновник“ с общо име. „Агитките били провокатори“, „ултрасите били докарани“, „някой ги командвал“. Звучи удобно. И звучи като нещо, което сме чували десетки пъти. Но не звучи като истина.
На улицата имаше хора, на които просто им писна. Хора, които работят, плащат, живеят тук, а срещу тях стои политическа класа, която години наред сменя лицата, но не и поведението. Това не бяха „мобилизирани групи“. Това бяха граждани, които бленуват промяна — не режисирана, а истинска. Хора, които повече не приемат да бъдат игнорирани, подценявани или мълчаливо управлявани.
И да — между тях имаше ултраси. Истината е проста: ултрасите не са някаква отделна биологична група. Ултрасите са лекари, учители, шофьори, програмисти, спортисти, сервитьори, майстори, студенти. Хора с професии, семейства, кредити, проблеми, надежди. Когато нещо ги засяга като граждани, те излизат на улицата като граждани — не като „фракции“, не като „бойни отряди“, не като „платени фигуранти“.
Имало е ултраси, да. Това е факт.
Но друг факт е още по-важен: нямаше команда. Никой тартор не е викал никого. Нямаше „задължително присъствие“, нямаше „режисирана агитка“, нямаше централизирано решение. Всеки, който беше там, беше там, защото така е решил. Като свободен човек. Така работи гражданското общество. Не по свирка, а по съвест.
Но когато някой иска да обезсмисли протест, удобно е да хвърли всички в един кюп. Да изтрие индивидуалността и да я замени с етикет. Защото е по-лесно да обвиняваш „агитките“, отколкото да слушаш какво казват хората. По-лесно е да демонизираш ултрасите, отколкото да признаеш, че недоволството е реално и масово.
ULTRAS.BG заявява категорично: ултрасите не са престъпници, нито инструмент в нечии политически игри. Те са част от обществото — и имат същото право да бъдат на улицата, както всеки друг. Когато обвиненията към тях са колективни, и отговорът трябва да бъде колективен. Не със заплахи, не с шум, а с ясни факти.
Истината е следната: ултрасите не са удобният враг, който някой може да извади от чекмеджето при всеки протест. Те не са заплаха за обществото — те са част от него. Част от стадионите, част от кварталите, част от работните места, част от живота на тази държава.
Да демонизираш ултрасите е лесно. Да ги разбереш — това изисква усилие.
Когато хора с различни професии, различни съдби и различни клубни цветове застанат рамо до рамо, това не е „организация“. Това е сигнал. Сигнал, че проблемите са стигнали по-дълбоко от футбола, че недоволството е общо и че обвиненията в „провокация“ са просто удобен параван.
Ултраси или не — те имат право да бъдат там, където е всеки гражданин.
И докато някой продължава да хвърля етикети, те ще напомнят едно:
лоялността не може да бъде купена, а достойнството — не може да бъде заглушено.
Те не са виновните по подразбиране.
Те са хората, които отказват да бъдат използвани — и отказват да бъдат обвинявани вместо истинските виновници.
.
