Блог мнения от '2025' 'декември'

Защо Станимир Стоилов е най-успешният български треньор

В свят, в който футболът все по-често се измерва в трансфери, милиони и бляскави имена, Станимир Стоилов доказва, че истинската сила все още е в ума, характера и честната работа. Днес, далеч от България, в турския Измир, българският треньор не просто води отбор – той е лицето на възраждането на Гьозтепе. А когато един цял град започне да скандира името ти, това вече не е случайност.

Под ръководството на Стоилов Гьозтепе се превърна от отбор с ограничени ресурси в реален фактор в турската Суперлига. След 16 кръга тимът се намира в челото на класирането, в зоната, която отваря вратите към европейските клубни турнири. Още по-впечатляващо е, че отборът разполага с една от най-добрите защити в първенството – факт, който турските медии редовно подчертават, когато анализират представянето на „жълто-червените“.

След победата с 1:0 над Газиантепспор еуфорията сред феновете на Гьозтепе премина всякакви граници. Социалните мрежи буквално избухнаха. Колажи, послания и снимки заляха платформите, а най-яркият образ беше този на Стоилов, седнал на трон, облечен в екипа на „Гьоз Гьоз“. Под изображението феновете не пестяха думи – нарекоха го командир, водач, човекът, който е създал отбор „от нищото“.

Тези реакции не са плод на моментна емоция. В Турция отлично знаят кога един треньор просто печели мачове и кога изгражда нещо по-голямо. Стоилов спечели Измир със спокойствието си, с ясната си визия и с отказа да се оправдава. Докато съперниците му разчитат на пейки, пълни със звезди, българският специалист работи с най-скромния състав в лигата и въпреки това води отбора уверено напред. Както написаха самите фенове: той насочи кораба към пристанището, без да има резервен екипаж.

Любовта към Мъри стигна дотам, че привърженици на Гьозтепе създадоха с помощта на изкуствен интелект негова статуя пред стадион „Гюрсел Аксел“. Посланието беше ясно и безусловно – ако отборът се класира за Европа, статуята ще стане реалност. Това е ниво на признание, което малцина треньори получават, особено когато не са местни и идват от друга футболна култура.

Стоилов обаче никога не се е опитвал да бъде „звезда“. Той е треньор от старата школа – говори малко, работи много и поставя отбора над всичко. В изказванията си към турските медии често подчертава ролята на феновете и значението на връзката между трибуните и терена. Именно тази честност и директност го превърнаха в любимец на ултрасите, които в Турция са институция и не раздават респект наготово.

Когато говорим за това защо Станимир Стоилов е най-успешният български треньор днес, не става дума само за точки и класиране. Става дума за модел. За треньор, който успява да изгради отбор, да вдъхне вяра и да превърне ограничените възможности в сила. За човек, който печели не само мачове, а и сърца.

В Измир Мъри вече не е просто българинът на скамейката. Той е символ. А когато феновете те качат на трон, това означава едно – ти си заслужил всичко.

Сини Хуни Перник отпразнува своя 20-годишен юбилей с организиран банкет. На място се събраха над 200 левскари – както активни участници от групата, така и фенове, от други фракции.

След официалнат част присъстващите се преместиха пред хотела, където беше сътворено мощно пирошоу. Пиротехниката беше придружена от скандирането „Ние сме Левски София“, типично за подобни събирания на левскарската сцена. 

Фракцията остава една от постоянните структури в синята агитка, а юбилеят в Перник беше поредно потвърждение за нейното стабилно място в левскарската фенска среда.

Когато площадът се изпълни с гласове, които не искат да мълчат повече, първата реакция на властта обикновено е паника.

След протеста в София част от политическия и медиен апарат задейства стар рефлекс: когато обществото кипи, най-лесно е да се посочи „виновник“ с общо име. „Агитките били провокатори“, „ултрасите били докарани“, „някой ги командвал“. Звучи удобно. И звучи като нещо, което сме чували десетки пъти. Но не звучи като истина.

На улицата имаше хора, на които просто им писна. Хора, които работят, плащат, живеят тук, а срещу тях стои политическа класа, която години наред сменя лицата, но не и поведението. Това не бяха „мобилизирани групи“. Това бяха граждани, които бленуват промяна — не режисирана, а истинска. Хора, които повече не приемат да бъдат игнорирани, подценявани или мълчаливо управлявани.

И да — между тях имаше ултраси. Истината е проста: ултрасите не са някаква отделна биологична група. Ултрасите са лекари, учители, шофьори, програмисти, спортисти, сервитьори, майстори, студенти. Хора с професии, семейства, кредити, проблеми, надежди. Когато нещо ги засяга като граждани, те излизат на улицата като граждани — не като „фракции“, не като „бойни отряди“, не като „платени фигуранти“.

Имало е ултраси, да. Това е факт.
Но друг факт е още по-важен: нямаше команда. Никой тартор не е викал никого. Нямаше „задължително присъствие“, нямаше „режисирана агитка“, нямаше централизирано решение. Всеки, който беше там, беше там, защото така е решил. Като свободен човек. Така работи гражданското общество. Не по свирка, а по съвест.

Но когато някой иска да обезсмисли протест, удобно е да хвърли всички в един кюп. Да изтрие индивидуалността и да я замени с етикет. Защото е по-лесно да обвиняваш „агитките“, отколкото да слушаш какво казват хората. По-лесно е да демонизираш ултрасите, отколкото да признаеш, че недоволството е реално и масово.

ULTRAS.BG заявява категорично: ултрасите не са престъпници, нито инструмент в нечии политически игри. Те са част от обществото — и имат същото право да бъдат на улицата, както всеки друг. Когато обвиненията към тях са колективни, и отговорът трябва да бъде колективен. Не със заплахи, не с шум, а с ясни факти.

Истината е следната: ултрасите не са удобният враг, който някой може да извади от чекмеджето при всеки протест. Те не са заплаха за обществото — те са част от него. Част от стадионите, част от кварталите, част от работните места, част от живота на тази държава.

Да демонизираш ултрасите е лесно. Да ги разбереш — това изисква усилие.

Когато хора с различни професии, различни съдби и различни клубни цветове застанат рамо до рамо, това не е „организация“. Това е сигнал. Сигнал, че проблемите са стигнали по-дълбоко от футбола, че недоволството е общо и че обвиненията в „провокация“ са просто удобен параван.

Ултраси или не — те имат право да бъдат там, където е всеки гражданин.
И докато някой продължава да хвърля етикети, те ще напомнят едно:
лоялността не може да бъде купена, а достойнството — не може да бъде заглушено.

Те не са виновните по подразбиране.
Те са хората, които отказват да бъдат използвани — и отказват да бъдат обвинявани вместо истинските виновници.

.